ЧОВЕК :: ВЗАИМООТНОШЕНИЕ :: СЛЕДСТВИЕ

– човек може да бъде поредица визии – като ритми и жестове – всеки е уникална единица, която никога няма да бъде повторена.

– взаимоотношението, ситуация, действия – неща, които добре познаваме и са резултат на съвместнaтa работа на всички ни.

– след като мине време, си спомняме нещата разбъркани, така сякаш са наблюдавани от страни.

Идeята за този пост е следствие на една Пейова провокация относно телевизията.

Интересът към визия от дистанция (теле-визия) е голям, тя създава илюзията, че си включен директно към нещата. Да вярваш в теле-визията означава да вярваш в пълното възстановяване на реалността. Глупостта при нея се крие не пред камерата, а зад нея – режисьорът гарантира преноса на личното в публичното пространство, защото като поставя някой пред камерата създава образ. Режисьорът и зрителят са съучастници – видимото прогнозира невидимото.

Ето и основното разграничаване на тв-продуктите, както следва:

• Поток продукти (риалита, токшоута, директни предавания)
• Складирани продукти (всичко, което се съхранява)

А може и така:

• Продукт, който показва реалното – имаме достъп до невидимото на видимото
• Продукт, който създава илюзия – представя като реални нереалните неща

Без значение кое от т.нар. разграничения предпочитаме, резултатът е един и същ – каквото не можем да получим от нашите желания или визия за живота, искаме го от техниката. Проникването в реалността чрез нея слага отпечатък върху поведението ни.

Влиянието на съвременното изкуство върху показването на всекидневни пърформанси – основата на т.нар. риалита. Именно концептуалистите са тези, които започнаха да oбръщат внимание на баналните действия от всекидневния живот. Основен елемент при риалитата е предаване на действието в реално време – метод отдавна познат на артистите.

И накрая, нека не забравяме, че всичко е позволено, но не всичко е полезно. Телевизията развива култа към непосредственото, превръща ни в живи мъртви и няма място за компромиси с нея.

Неусетно отминават празниците и неизменно възниква въпросът как може да се свърши толкова много пиене, за толкова малко време.

Целта на този пост е да се фокусира не върху алкохола, а върху самото пиене – прост ход, който отваря тази обширна културна тема.

На първо място ще отбележа за важната връзка алкохол –> изкуство, наистина здрава – напомня винаги за носталгията към някакъв друг свят, той проектира твореца и зрителя в едно имагинерно пространство, недостижимо, но видимо. Пиенето е и признак за черно настроение, от което опитваме да се скрием понякога, лек за преодоляването му или може би негов източник.

Освен че е вредно развлечение, пиенето е най-вече порок за възрастни. А определяща характеристика на зрелостта е способността да приемаш нещата, които ти се случват. Възрастните, невинни или не, със сигурност са решени да се пазят от инфантилизиране и може би това да е една от причините за този култ към чашката.

Зрели или не, много хора обичат да посягат към парливата течност – купуват я, разменят я, приготвят я сами, с мерак или просто така. Пият я навсякъде с повод и без повод, някои всеки ден, а други от сутринта, но истинският пияч не е човек, който се мотае без работа и се чуди коя чашка да обърне, тъкмо обратното – той винаги внимава кога и как. Не можеш да се наслаждаваш истински на пиенето ако по цял ден само се наливаш. Какво удоволствие можеш да изпиташ от това, че пиеш, ако изобщо не си изтрезнявал. В такъв случай самото пиене се превръща в досадно и изморително занимание. Пиянството, подобно на много други неща, за да е сладко, трябва да е откраднато.