Детайли от дневника, резултат от трийсетдневната ми обиколка из цяла Швейцария. Сбор от малки детайли – снимки и бележки, просто конкретни впечaтления и сравнения.

Объркване е основното чувство, което остава у мен при опит да сравня Швейцария с България – две близки по природа и не много големи по площ страни. Гората уж е същата, а не мирише; хем е шумно, пък гласове и музика не се чуват; релсите, асфалтът и туристите са навсякъде, дори високо в планината, но големите хотели липсват; уж е спокойно, а полицията е навсякъде – уж си свободен, а правилата са навсякъде. Вглеждайки се, обаче по-внимателно в малките неща около мен, сравнението вече става по-леко и така неимоверно започват да изникват спомени за подобни случки и места от София, Варна, Кърджали, морето и, разбира се, планините в България. Същото се случва и с хората, които всъщност не са скучни и сериозни, но, разбира се, зависи от това къде си попаднал и с кого си се срещнал.

www.helvetia.nagledna.net

със съдействието на:

Нагледна агитация е инсталация имаща за цел да припомни агитационните средства, използвани през социализма. За да функционира по-добре, сложният свят на социалистическото общество се нуждае от серия правила – норми, които управляват човешкото поведение. Как са били показвани тези прчавила, как се е развивал механизмът за тяхната изработка във времето и каква е моята лична връзка с тях.

Този поглед към Нагледна агитация е една провокация и към мен самия – да потърся откъде и защо съм тръгнал, вглеждайки се в себе си и в това как едно погребение променя пътя на моето семейство. Каква е връзката за мен м/у естетиката и пропагандата, която още се опитвам да разбера, но не мога напълно. Къде е паралелът м/у миналата естетика и дизайна днес, красивата, но празна среда в миналото и визуално замърсеното настояще. Опитвам се да проследя трансформациите, претърпяла визуалната естетика днес, къде и защо се е запазила. Нагледна агитация е моят визуален начин да говоря и да изразявам това противоречие м/у минало и настояще, което все още се опитвам да разбера.

A little slideshow of me and The Great Excursion through Birmingham, complete with cute suitcase and Destroyers soundtrack.

ГОЛЯМАТА ЕКСКУРЗИЯ и НАГЛЕДНА АГИТАЦИЯ
интерактивни спомени на Райчо Станев

15.06.2010 (Вторник) от 18.00
СГХГ, ул. Гурко 1, София

част от Изложба на номинираните художници за Наградата за съвременно изкуство БАЗА:
Антон Терзиев, Викенти Комитски, Орлин Неделчев,
Райчо Станев, Светлана Мирчева, Стефания Батоева, HR-Stamenov

За трета поредна година предстои връчването на наградата за млад автор в областта на съвременното изкуство БАЗА. Тя съществува като част от международна мрежа от награди в различни страни в Централна и Източна Европа (YVAA), основана през 1990 г. и менажирана от International Studio and Curatorial Program (ISCP), Ню Йорк. Включването на България през 2008 г. е по инициатива на Мария Василева, а управлението на наградата е поето от Института за съвременно изкуство – София. Изложбата на номинираните се провежда в СГХГ. Наградата е стипендия, шестседмичен престой в Ню Йорк и самостоятелна изложба в галерията на ИСИ – София. Конкурсът е отворен за творци до 35 години, работещи във всички медии на съвременното изкуство.

Историята на един възрастен слепец на име Улрих. История, която проследява и развитието през последните 100 години на страната ни. Да, няма грешка – действието се развива основно по улиците на София и макар авторът Рана Дасгупта да е индиец (роден в Англия, живеещ в Делхи) той много точно предава случилото се у нас за последния век и всичко това през очите на един слепец, чийто живот се разпада. Улрих тъне в разруха, живее в ужасен апартамент (хм не къде да е, а на Централна гара) и оцелява благодарение на съседите си.
Мрачни щрихи от един епичен роман, именно те доведоха и до първия вариант на корицата.

Но въпреки падението, въпреки разрухата, той не спира да мечтае. Може би именно мизерията и слепотата са ключът към тези мечти, едно бягство или по-скоро издигане над тази жалка действителност и отлитане към нещо по-добро и чисто.

“А сега мъжът се отдава на волни брожения сред по-ярките събития от живота си, за да открие има ли потънали в недрата му ценни реликви. Разбира се, ни един член на семейството му не е останал край него, приятелите му отдавна са то напуснали – знае, че никое живо създание не се вълнува от мислите му. Преживял толкова дълго време на тази земя, той не желае дните му да изтлеят в безмозъчно старческо оглупяване.
Преди да ослепее, той бе прочел в едно списание следната история: неколцина изследователи се натъкнали на група папагали, които говорели на езика на загинало при катастрофа общество. Изумени от откритието си, те затворили птиците в клетки и ги изпратили у дома, за да могат лингвистите да проучат останките от загубения език. Ала папагалите, вече силно покрусени от унищожението, на което станали свидетели, измрели по пътя.
Мъжът изпитва огромна близост към тези птици. Чувства, че носи, също като тях, някаква разпиляна във времето, разпокъсана наследственост и бива разтърсен отдън душа, покрай каквото и премине по своя път.”

СОЛО – хуманен, романтичен и епичен, роман който трябва да се прочете.
Очаквайте скоро в книжарниците от Жанет 45.
А в дните между 26 април и 5 май Рана Дасгупта пристига в България за да посети София, Пловдив, Варна и Стара Загора и да представи книгата.

Голям – в буквалния (над 700страници) и преносен смисъл на думата. Обикновенно чета книгите на един дъх, а сега изкарах целите коледно-новогодишните празници с него. Леко, нежно и деликатно описание на нещо толкова заклеймявано и всъщото време толкова непознато за повечето от нас, а именно кръвосмешението (от самата дума могат да те побият тръпки). Ако преди една година по време на представянето на “Отива една жена при лекаря” споделяхме колко малко се говори за рака и как мълчаливо се подминава този проблем, то сега съвсем спокойно мога да кажа че за хермафродити и кръвосмешение и дума не съм чул, с изключение на един кратък урок по биология (в шести клас ако не се лъжа) с няколко снимки на странни “същества” и до там свъшва всичко. И изведнъж тази книга, където всички тези неща са описани толкова нежно и лирично. Всичко някак следва своя съвсем естествен ход, така както е в природата – яйце, ларва, какавида, пеперуда – напълно логично и разбираемо. Защо именно какавида и пеперуда? През целия сюжет на книгата върви една копринена нижка следваща развитието на семейството, чийто основен поминък на времето в гръцкото село е бил именно бубарството и копринената буба като символ на метаморфозата. Ето и корицата със същия естествен ритъм – идея, скица, цвят, няколко заглавия и всичко е готово. Мидълсекс – един вълнуващ роман, който не бива да се пропуска.

„Родих се два пъти: най-напред като момиче, в един необикновено лишен от смог ден в Детройт през януари 1960 г.; и после отново – като момче в юношеска възраст, в кабинет на спешно отделе-
ние близо до Петоски, Мичиган, през август 1974 г.
В свидетелството ми за раждане е вписано името Калиопа Хелън Стефанидис. В последната ми шофьорска книжка (издадена във Федерална република Германия) като лично име фигурира просто Кал. Също като Тирезий бях първо едно, а после – друго. Съучениците ми се подиграваха, а лекарите ме използваха като опитно зайче. Едно червенокосо момиче от Грос Пойнт се влюби в мен, без да знае какво съм. (Нейният брат също ме харесваше.)
Но сега, на четирийсет и една, усещам, че се задава ново рождение. След десетилетия нехайство се улавям, че мисля за споминали се пралели и прачичовци, за отдавна изгубени дядовци, за непознати пети братовчеди или – при семейство с бракове между близки родственици като моето – всички тези неща накуп. Ето защо, преди да е станало твърде късно, искам да опиша това веднъж завинаги: шеметното пътуване през времето на един-единствен ген.
О, Музо, възпей рецесивната мутация на моята пета хромозома! Възпей как разцъфнала преди два века и половина по склоновете на планината Олимп, докато козите блеели и маслините се ронели. Възпей как се предавала в течение на девет поколения, трупайки се невидимо в замърсения генофонд на рода Стефанидис. И възпей как Провидението, предрешено като масово клане, пратило този ген отново на път; как прелетял като семенце през океана до Америка, докато най-накрая попаднал на плодородна почва в утробата на майка ми…”
Из “Мидълсекс”

Карти, листа от тетрадка, молив, снимки – това са първите ми впечатления от проекта, останали след разговора с Диана, които ясно ме насочиха към визуалното изграждане на страницата.
Успях да създам структура, свързваща пътуването с уъркшопите и историите на участниците. Идеята е не просто да се покажат историите от „Моята улица”, а потребителят сам да може да „пътува”, да почувства атмосферата на страната, да проследи маршрутите на пътуването и да се докосне до градовете.
Сайтът е естественото продължение на тази книга – там могат да се прочетат повече истории с повече снимки и всеки може да остави коментар под историята, която го е развълнувала, дори да добави своя собствена история.

Книгата
Идеята за визуалната идентичност на книгата се получи интуитивно, благодарение на историите в нея, които прочетох преди да се захвана с всичко. Разговорите с Диана и Бабак, които водихме интензивно през цялото време, ми помогнаха да намеря точната посока, така че дизайнът да е в унисон с преживяванията и настроенията в разказите.
Райчо Станев

Съставители: Диана Иванова и Бабак Салари
Оформление: Райчо Станев
Издателска къща „Жанет 45”,

Премиера: 25 февруари 2010, 19:00 часа
ОНДА срещу Руската църква

Какво представлява „Моята улица”

„Моята улица: кубински истории” представлява уникална по рода си колекция от истории и фотографии, събрани в Куба през есента на 2009 година от трима души – българка, иранец и кубинец.

Тримата обикалят острова – Хавана, Касабланка, Сан Хосе де лас Лахас, Сиенфуегос, Тринидад, Олгин, Гибара и Сантяго де Куба – раздават фотоапарати и събират истории. Около 70 души между 15 и 50 годишна възраст прегръщат идеята да разкажат за своите улици. „„Моята улица” е попътна, пътешественическа книга, която напомня на добрите стари road movies: тя преброжда не само географската територия на острова, но отчита и пулса му”, казва за нея един от големите съвременни кубински литературни критици Роберто Сурбано Торес, „тя не държи речи, а ни позволява да доловим шепота и полуусмивката на героите в нея. Тази книга нищо не продава, тя подарява”.

Визуалната концепция е дело на Райчо Станев.

“Карти, листа от тетрадка, молив, снимки – това са първите ми впечатления от проекта, останали след разговора с Диана, които ясно ме насочиха към визуалното изграждане на страницата.
Успях да създам структура, свързваща пътуването с уъркшопите и историите на участниците. Идеята е не просто да се покажат историите от „Моята улица”, а потребителят сам да може да „пътува”, да почувства атмосферата на страната, да проследи маршрутите на пътуването и да се докосне до градовете.
Сайтът е естественото продължение на тази книга – там могат да се прочетат повече истории с повече снимки и всеки може да остави коментар под историята, която го е развълнувала, дори да добави своя собствена история.
Книгата
Идеята за визуалната идентичност на книгата се получи интуитивно, благодарение на историите в нея, които прочетох преди да се захвана с всичко. Разговорите с Диана и Бабак, които водихме интензивно през цялото време, ми помогнаха да намеря точната посока, така че дизайнът да е в унисон с преживяванията и настроенията в разказите.”
Райчо Станев

www.my-street.org