Рауи Хадж

May 23rd, 2012

Преди повече от година споделих колко добре се мисли поредица (Шеста кохорта), когато имаш възможността да работиш две книги едновременно (и двете на Малкълм Гладуел). Можах да подходя концептуално, така че да оформя поредицата без типичните „ограничения“ в шрифт, цветове и повтарящи се графични елементи, формиращи повечето типични поредици. Получи се така, защото работех върху реална задача, върху двете книги едновременно. В повечето случаи оформяш първата, мислейки след това за бъдещите и разчиташ именно на повторяемостта за разпознаване на поредицата, но не и тук. Последва „Маверик“ на Рикардо Семлер и след това „Опааа“ на Джон Ланчестър (предстои да излезе много скоро), които оформят цялостния облик на серията, като единствените дублиращи се елементи са центрираната композиция, шрифтът на подзаглавието и логото.

Интересен е и опитът с Индийската поредица, но планувам тази тема да излезе по-подробно самостоятелно. Сега искам да се спра на един друг много интригуващ случай, а именно, да заченеш визуална поредица, прескачайки езика, а защо не и държавата. Какъв невероятен шанс да правя „Хлебарката“ за България и „Карнавал“ за Канада, и двете на добре познатия ни от „Играта на Де Ниро“ Рауи Хадж. Може би е добре да се върна няколко месеца назад във времето, за да проследя как започна всичко. Прекарах един чудесен и смразяващ февруари в Берлин, където разбрах, че Рауи също се подвизава като гост на DAAD-Artists-in-Berlin Program. Действайки по няколко канала, успях да се свържа с автора с молба да се видим, за да обсъдим корицата за българското издание на „Хлебарката“. И така последният ми ден в Берлин се оказа първи на Рауи, който тъкмо се беше прибрал от кратък престой в Бейрут и още не бе отпочинал от пътя. Бях прочел книгата за две-три вечери и всичко бе прясно в главата ми, мислех как безумният студ и добавката от немска подреденост и правила успяха да ме доближат до хлебарката-емигрант в Канада. Също така, да изкарат кошмара на главния герой – че бялата хлебарка-човек е по-лоша от която и да било друга гадинка – като основен мотив за корица. Идеята се хареса на Хадж и още тогава предложи да ме свърже с агента си за евентуални корици, но това ми мина малко покрай ушите и не се заседя в главата ми. И ето че сега, два месеца след като му изпратих работния вариант на „Хлебарката“, той поиска от мен да направя „Карнавал“ – чисто новия му роман, който току що бе завършил в Берлин. Запретвам ръкави и подхващам да чета, следват няколко е-мейла с въпроси и отговори. Последни корекции по първата книга, скици по втората, изчистване, преспиване и всичко е готово, при това с ясна визуална идентичност, сочеща към автора, без значение от разликите в езика, цветовете, шрифта и държавата :)

Картинките в тази публикация са все още работни, очаквайте много скоро реалните книги.
Самият Рауи Хадж пристига за премиерата на българската си “Хлебарка” на 7 юни по покана на Жанет 45.

ReCover

December 16th, 2011

RECOVER е един експеримент, който има за цел да прескочи обичайните медии използвани за типография и илюстрация.

Но нека първо да направя паралела между съвременното изкуство и съвременната литература и за това колко много ми помага това че се занимавам със съвременно визуално изкуство, за да правя корици. Всъщност всичко е едно – без значение дали говорим за съвременна литература, изкуство или музика, тенденциите вървят заедно една с друга, само медиите са различни. Тук е момента да отбележа как това, че чета и оформям съвременна литература страшно много ми помага да правя и съвременно изкуство. Всичко се завърта и захранва едно от друго и допирнaта точка са точно кориците.

И така отделям нещата в няколко отделни фрагменти, които не просто повтарят едно и също послание през различни медии, а всъщност се допълват и надграждат:

– Изложба със скици по основните проекти/книги
– Текстове и бележки в блога ми, маркиращи работата по кориците
– Документален филм за начина ми на работа и връзката м/у съвременното изкуство и литература, който можете да изгледате долу
– Нет-арт проект с интервюта на зрители/читатели на книгите които съм оформял
– Накрая, но всъщност най-важната медия, а именно самите книги, които чрез кориците си разпространяват моята форма на изкуства из цялата книжарска мрежа – във всеки град и всяко село, където има книжарница.

Следете тази страница във фейсбук, за да се информирате за различните етапи на проекта. А сега – приятно гледане на филма на Евгени Богданов

Токио: отменен

July 5th, 2011

Нежна и изящна, “Токио: Отменен” е втората книга на Рана Дасгупта, която илюстрирам, след “Соло”. 13 невероятно красиво описани истории с тънки нишки, прокарващи връзката по между им. 13 души, блокирани на пусто летище в очакване на полета си до Токио, убиват времето, разказвайки истории. Многобройните преводи дават възможност да надникна през английска, американски, италиански, френски и немския поглед за корици.

Немската ме грабва още от пръв поглед, най-концептуална и точна – тъмносиня нощ, самолет звезди, сложна плетеница от линии помежду им. И аз виждам нещо подобно, намирам го перфектно описано в едно кратко изречение на края на книгата. Японец, който всъщност и разпалва останалите по споделяне на истории, завършва с:

Приятели, време е да се сбогуваме. (Същият японец, дрехите му попригладени и изопнати за новия ден, изглежда някак по-дребен и бюрократичен от преди.) Едва ли ще се видим пак. Не пътувам много, в крайна сметка, за мен това наистина е рядкост, пък и, да ви призная, не съм много общителен. Не че не обичам хората, но се чувствам доста по-спокоен в чужда компания, след като съм прекарал известно време с тях и се познаваме. Пет, десет години. Трудно завързвам нови приятелства! Както и да е, казвам ви всичко това, защото не искам да обидя някого, просто съм си такъв, а сега ми се струва, че е време да вървя. Качвайте се на самолета и дано успеете да поспите, преди да се впуснете в новия ден. Да, още с пристигането тръгвам към офиса! Мир няма за нечестивите… Но искам също така да ви благодаря за историите. Ще ви запомня всичките – по разказаното от вас. Толкова много истории. Напомня ми за листата, които токийската община измита всяка есен от улиците на града!

Говоря хаотично… Радвам се, че успях да запомня няколко от разказите. Истина ви казвам, жена ми ще ги чуе всичките. Пък дори да ми отнеме още цяла нощ, докато й ги предам! Спомням си онзи мъж, дето почина в Париж… Както и да е, времето лети. Сбогом на всички.

И с тези думи той вдигна куфарчето си, обърна им гръб и отиде да се нареди на опашката пред Изход 5.

И така, имаме всичко – самолет, летище (таблото с надписа), листата, възприемайки ги веднъж поотделно (лист по лист) и втори път – като едно цяло (шума – хомогенна смес, заливаща улиците през есента).

Помощ забремених жена си!

January 31st, 2011

Започнах да чета книгата в самото начало на лятото, мисля че това е идеалното време за подобно четиво – леко, остроумно и забавно. След тежката артилерия на “Отива една жена при лекаря” и “Без нея”, това направо е един истински хумористичен шедьовър на Клуун. Тук виждаме как той умее да ни забавлява и с обичайните забавни ситуации, без да използва типичния черен хумор от предишните две издания.

И така третата книга от т.н. клуунска минипоредица изглеждаше като да дойде носейки се по течението на останалите две по добре отработената вече схема – заглавие, илюстрация и снимка. Само че тук вече се замислих над това колко важна е типографията за една корица и как тя е поне 90% от нея и това как не мога да използвам същия тежък блоков шрифт от предишните две поредици ако искам да изкарам характера на книгата. Искаше ми се да отделя не просто с цвят лекотата и забавата на тази книга и в същото време да си остане част от поредицата. Оказа се не чак толкова непосилна задача – върнах се към първообраза “Отива една жена при лекаря” и го облях със сперма, една от най-често използваните и ключови думи от книгата.

Изключителните от Малкълм Гладуел

November 23rd, 2010


Изключителните” увлекателно четиво с малко странни, но находчиви теории на чудака Малкълм Гладуел. Помня как преди две години получих за рождения си ден “Повратната точка” от същия автор – първия ми сблъсък с подобен род четиво (едновременно популярна наука, поп-икономика, self-help и забавление според Entertainment Weekly), не бях особено ентусиазиран в началото. Не ми хареса постоянното повтаряне на основните факти, но някак си неусетно започнах да навлизам в теориите описани там, да пресмятам, отбелязвам и разбира се да се опитвам да ги прилагам. Същото бе и с “Изключителните”, където отново в началото не бях много убеден дали това е “моята” книги, имайки в предвид, че съм роден почти в самият край на годината – малко трудно преглътнах повтарянето как родените в началото на годината са много по облагодетелствани (па било то и само за хокеистите). За радост това бе само в началото, след което последваха и останалите теории, където и намерих и най-силно открояващата се – за ориза и математиците.

Именно историята за ориза се оказа “повратната точка” за мен в книгата – ако мога да направя едно степенуване (напълно субективно и пречупено през моя поглед):
1. Теорията за родените в края на годината и как те чисто възрастово са “губещите” – добра е, но за мен си остава само “теория”.
2. Азиатците и техните правила за разговор в “йерархия” и управлението на самолет – също интересна теория при това вече не звучи само “теоритично”
3. Правилото за 10 000-те часа – абсолютно “за” това твърдение, но то всъшност не е нищо ново под слънцето
4. Сложното отглеждане на ориз и постиженията в математиката, като наследство – завладяваща и според мен абсолютно вярна хипотеза, която ме грабна от първия ред (тук трябва да призная и слабостта си към математиката – все пак съм с инженерно образование) .

Ето тук и малко повече за тези теории от самият Гладуел.

Интересното бе че за първи път подготвях две корици абсолютно едновременно, добър подход говорейки за поредица – лесно забележима и индивидуална визия.

Ето и малко повече за книгата:
Запитвали ли сте се защо някои хора са постигнали забележителен успех, докато други – също толкова способни – не са успели? Има ли някаква тайна зад невероятния успех на Бийтълс, Бил Гейтс и бизнесмените, родени през 
30-те, за разлика от родените през 40-те години на ХХ век? 
Тази книга се опитва да отговори на подобни въпроси, използвайки социологически, културно-исторически и поколенчески анализи, и не на последно място прост и ясен език.

Малкълм Гладуел задава въпроса: кое прави свръхуспешните хора различни? Отговорът е, че ние прекалено се фокусираме върху това как изглеждат успешните хора, и почти никак на това откъде са тръгнали: каква е тяхната култура, от какво семейство са, какво поколение, а също при какви условия са отраснали. Гладуел, който вече ни предизвика да осмислим заразния потенциал на идеите, принципа на действие на социалните епидемии и силата на интуитивните реакции, сега с книгата си “Изключителните” задава поредния провокативен въпрос: защо някои хора успяват? Защо едни водят продуктивен живот за пример, докато други никога не съумяват да разгърнат потенциала си?”

Представяне:
25 ноември 2010, (четвъртък), 19.00 ч.
Onda Coffee Break
София, бул. Цар Освободител 8А
(срещу Руската Църква)

Соло

April 12th, 2010

Историята на един възрастен слепец на име Улрих. История, която проследява и развитието през последните 100 години на страната ни. Да, няма грешка – действието се развива основно по улиците на София и макар авторът Рана Дасгупта да е индиец (роден в Англия, живеещ в Делхи) той много точно предава случилото се у нас за последния век и всичко това през очите на един слепец, чийто живот се разпада. Улрих тъне в разруха, живее в ужасен апартамент (хм не къде да е, а на Централна гара) и оцелява благодарение на съседите си.
Мрачни щрихи от един епичен роман, именно те доведоха и до първия вариант на корицата.

Но въпреки падението, въпреки разрухата, той не спира да мечтае. Може би именно мизерията и слепотата са ключът към тези мечти, едно бягство или по-скоро издигане над тази жалка действителност и отлитане към нещо по-добро и чисто.

“А сега мъжът се отдава на волни брожения сред по-ярките събития от живота си, за да открие има ли потънали в недрата му ценни реликви. Разбира се, ни един член на семейството му не е останал край него, приятелите му отдавна са то напуснали – знае, че никое живо създание не се вълнува от мислите му. Преживял толкова дълго време на тази земя, той не желае дните му да изтлеят в безмозъчно старческо оглупяване.
Преди да ослепее, той бе прочел в едно списание следната история: неколцина изследователи се натъкнали на група папагали, които говорели на езика на загинало при катастрофа общество. Изумени от откритието си, те затворили птиците в клетки и ги изпратили у дома, за да могат лингвистите да проучат останките от загубения език. Ала папагалите, вече силно покрусени от унищожението, на което станали свидетели, измрели по пътя.
Мъжът изпитва огромна близост към тези птици. Чувства, че носи, също като тях, някаква разпиляна във времето, разпокъсана наследственост и бива разтърсен отдън душа, покрай каквото и премине по своя път.”

СОЛО – хуманен, романтичен и епичен, роман който трябва да се прочете.
Очаквайте скоро в книжарниците от Жанет 45.
А в дните между 26 април и 5 май Рана Дасгупта пристига в България за да посети София, Пловдив, Варна и Стара Загора и да представи книгата.

Мидълсекс

March 17th, 2010

Голям – в буквалния (над 700страници) и преносен смисъл на думата. Обикновенно чета книгите на един дъх, а сега изкарах целите коледно-новогодишните празници с него. Леко, нежно и деликатно описание на нещо толкова заклеймявано и всъщото време толкова непознато за повечето от нас, а именно кръвосмешението (от самата дума могат да те побият тръпки). Ако преди една година по време на представянето на “Отива една жена при лекаря” споделяхме колко малко се говори за рака и как мълчаливо се подминава този проблем, то сега съвсем спокойно мога да кажа че за хермафродити и кръвосмешение и дума не съм чул, с изключение на един кратък урок по биология (в шести клас ако не се лъжа) с няколко снимки на странни “същества” и до там свъшва всичко. И изведнъж тази книга, където всички тези неща са описани толкова нежно и лирично. Всичко някак следва своя съвсем естествен ход, така както е в природата – яйце, ларва, какавида, пеперуда – напълно логично и разбираемо. Защо именно какавида и пеперуда? През целия сюжет на книгата върви една копринена нижка следваща развитието на семейството, чийто основен поминък на времето в гръцкото село е бил именно бубарството и копринената буба като символ на метаморфозата. Ето и корицата със същия естествен ритъм – идея, скица, цвят, няколко заглавия и всичко е готово. Мидълсекс – един вълнуващ роман, който не бива да се пропуска.

„Родих се два пъти: най-напред като момиче, в един необикновено лишен от смог ден в Детройт през януари 1960 г.; и после отново – като момче в юношеска възраст, в кабинет на спешно отделе-
ние близо до Петоски, Мичиган, през август 1974 г.
В свидетелството ми за раждане е вписано името Калиопа Хелън Стефанидис. В последната ми шофьорска книжка (издадена във Федерална република Германия) като лично име фигурира просто Кал. Също като Тирезий бях първо едно, а после – друго. Съучениците ми се подиграваха, а лекарите ме използваха като опитно зайче. Едно червенокосо момиче от Грос Пойнт се влюби в мен, без да знае какво съм. (Нейният брат също ме харесваше.)
Но сега, на четирийсет и една, усещам, че се задава ново рождение. След десетилетия нехайство се улавям, че мисля за споминали се пралели и прачичовци, за отдавна изгубени дядовци, за непознати пети братовчеди или – при семейство с бракове между близки родственици като моето – всички тези неща накуп. Ето защо, преди да е станало твърде късно, искам да опиша това веднъж завинаги: шеметното пътуване през времето на един-единствен ген.
О, Музо, възпей рецесивната мутация на моята пета хромозома! Възпей как разцъфнала преди два века и половина по склоновете на планината Олимп, докато козите блеели и маслините се ронели. Възпей как се предавала в течение на девет поколения, трупайки се невидимо в замърсения генофонд на рода Стефанидис. И възпей как Провидението, предрешено като масово клане, пратило този ген отново на път; как прелетял като семенце през океана до Америка, докато най-накрая попаднал на плодородна почва в утробата на майка ми…”

Из “Мидълсекс”

Моята улица – процес на дизайна

March 10th, 2010

Карти, листа от тетрадка, молив, снимки – това са първите ми впечатления от проекта, останали след разговора с Диана, които ясно ме насочиха към визуалното изграждане на страницата.
Успях да създам структура, свързваща пътуването с уъркшопите и историите на участниците. Идеята е не просто да се покажат историите от „Моята улица”, а потребителят сам да може да „пътува”, да почувства атмосферата на страната, да проследи маршрутите на пътуването и да се докосне до градовете.
Сайтът е естественото продължение на тази книга – там могат да се прочетат повече истории с повече снимки и всеки може да остави коментар под историята, която го е развълнувала, дори да добави своя собствена история.

Книгата
Идеята за визуалната идентичност на книгата се получи интуитивно, благодарение на историите в нея, които прочетох преди да се захвана с всичко. Разговорите с Диана и Бабак, които водихме интензивно през цялото време, ми помогнаха да намеря точната посока, така че дизайнът да е в унисон с преживяванията и настроенията в разказите.
Райчо Станев

Белият тигър

November 17th, 2009

“Една от най-силните книги, които съм чела от десетилетия насам. Без преувеличение. Дебютът на индийския журналист от Мумбай ми дойде като шут в главата… Един невероятен и яростен роман за несправедливостта и властта.”
Деърдри Донахю, USA Today

БЕЛИЯТ ТИГЪР
от Аравинд Адига

Носител на Ман Букър за 2008 г.

Превод Маргарита Дограмаджян
Оформление Райчо Станев
Под редакцията на Жени Божилова

19 ноември (четвъртък), 19:00
Onda Coffee Break, София, бул. Цaр Освободител 8
(срещу Руската църква)

За книгата

Романът показва и двете страни на най-населената държава в света − от едната страна е Нова Индия, яхнала невиждания икономически растеж, благодатна почва за агресивно напъпващото консуматорство и разцъфтяващи стокови пазари в модернизиращите се градове. Навсякъде другаде е всекидневната (или старата) Индия, която куца, пъшка, кашля и храчи. Близо 30 милиона души живеят в постоянна несигурност за прехраната си и са готови да се избиват помежду си. Острият като бръснач поглед на Адига рисува тези две Индии с дълбоко познаване и мрачна ирония. Той показва какво се случва, когато обитателите на едната страна се смесят и сблъскат с тези от другата.

Главният герой на романа, Балрам Халваи, нарича себе си “самоук предприемач”. Романът е построен като неговото писмо-изповед към китайския премиер, който е на посещение в Бангалор, за да проучва възможностите за бизнес партньорства. “Сигурно е, сър − пише героят, − че вие китайците сте доста по-напред от нас във всяко едно отношение с изключение на това, че нямате предприемачи. А нашата нация няма питейна вода, електричество, съдебна система, обществен транспорт, елементарна хигиена, дисциплина, чест и точност – но има предприемачи. Стотици хиляди предприемачи.”

В седем последователни нощи Балрам описва в писмото собствения си генезис. Неговият глас е увлекателен – саркастичен и забавен, той описва множеството несправедливости на модерното индийско общество – на места с балансиран хумор, а другаде с истинска ярост. Ако сте имали идилична представа за Индия като за духовна люлка, обитавана от добри и наивни като деца хора, този роман ще я помете. При всички положения “Белият тигър” е забележително художествено произведение.

Без нея

November 11th, 2009

Времето прекарано в четене на “Без нея” този път бе малко по-дълго от колкото при “Отива една жена при лекаря“, което въобще не значи, че е по-скучна и тромава. Напротив – Клуун си пише все така добре както и преди, просто вече се е кротнал и книгата е по-лежерна, но все така сериозна.

Ключовите думи, които използвах от текста, за да направя корицата бяха:

• Австралия
• бягство
• пътуване
• вглеждане
• намиране

Всички те са от последната глава, която според мен е най-ключова, в нея е промяната на образа на Клуун. Там е и пътуването – пътят като бягство от бягството, пътят, които ни кара да се замислим, пътят, които ни кара да осъзнаваме нещата по-ясно и пътят, който ни кара да обърнем внимание на себе си.

Най-трудно бе да направя окото, така че да се гледа в себе си, смених поне десетина различни варианта – рисуване, снимани и т.н. доката накрая решението не дойде съвсем естествено (не и без помоща на Манол) – да използвам не какво да е а именно Клуунското око, именно то най-добре се вглежда в себе си :)

С нетърпение очаквам третата книга “ПОМОЩ, ЗАБРЕМЕНИХ ЖЕНА СИ!“, тъй като не само правенето, а и четенето на тази Клуунска поредица е много вълнуващо.